Манифесто на седянката 

 

При цялата ерудираност на писаната критика или пък ограниченост наавтора ѝ, тя винаги изразява една лична позиция. Тази критика, колкото и добре аргументирана да е, винаги ще бъде един единствен глас, който може да звучи дори тоталитарно, ако в своята среда има други мнения, които остават неизказани.

 

Разговорите на тема изкуство са възможност да се включват различни потоци на мисълта и да пораждат нови. Те могат да разгръщат целия спектър на одобрение или отрицание на едно художествено произведение, но по-важното е, че представят различни светогледи.

 

Чухме много призиви за това, че критиката трябва да е на ниво и да бъде професионална. Но защо критиката е все недостатъчно професионална, когато тя е твърде остра и изразява неодобрение, а когато се свежда до “сърчице” или “палец” е желана и като цяло добра? Нямат ли право и неерудираните, обикновените хора, не непременно приятелите и роднините на художника да имат мнение? Изкуството е само за избрани ли? Само те ли могат да коментират? Трябва ли негативната критика да се изказва само на маса с питие? Можем ли да приемаме критика без да я считаме за обявяване на война на егото ни?

Вера Млечевска